За безчовечността на времето, в което живеем – споделено от сайта

За безчовечността на времето, в което живеем – споделено от уеб страницата Memoria de futuro – Памет за бъдещето.

Как да назовем нашето време? То не е част от осведомителната епоха: рухването на известните придвижвания за обучение остави една пропаст, запълнена с маркетинг и теории на конспирацията. Както каменната, желязната и галактическата ера, цифровата ера също споделя доста за нашите артефакти, само че малко за обществото ни. Антропоценът (термин, предлагащ обособяването на нова геологична ера, характеризираща се с  извънмерното човешко влияние върху планетата – бел. ред.), в който индивидите оказват огромно въздействие на биосферата, не съумява да разграничи този век от предходните 20. Каква ясна социална смяна разграничава нашето време от предхождащите го столетия? За мен отговорът е явен. Намираме се в Ерата на самотата.

Когато Томас Хобс заявява, че в своето естествено положение – преди възникването на някакъв престиж, който да ни обуздае и управлява – човечеството се намира във „ война на всеки против всеки “, той не би могъл да бърка повече. Ние сме публични животни от самото си начало – нещо като пчелите на бозайниците, зависещи едни от други напълно. Хоминините от Източна Африка нямаше да оцелеят и една нощ, в случай че бяха живели независимо. Ние сме завършени – в по-голяма степен от съвсем всички други типове – от взаимоотношението си с другите. Ерата, в която навлизаме и в която съществуваме поотделно, не наподобява на нито една друга ера до момента.

Преди три месеца в свое социологическо проучване Офисът за национални статистики на Великобритания стигна до извода, че самотата се е трансформирала в зараза измежду младите зрели хора. Сега откриваме, че тази зараза е също толкоз тежка и при по-възрастните. Проучване на Индепендънт Ейдж показва, че крайната самотност разрушава живота на 700 000 мъже и 1 100 000 дами на възраст над 50 години в Англия, а цифрите нарастват с стремглава скорост.

Едва ли еболата в миналото ще убие толкоз хора, колкото това заболяване. Социалната изолираност е не по-малка причина за преждевременна гибел от пушенето на 15 цигари дневно. Изследванията демонстрират, че самотата е два пъти по-смъртоносна от затлъстяването. Деменцията, високото кръвно налягане, алкохолизмът, случаите – паралелно с депресията, параноята, възприятието за безпокойствие и самоубийствата – са по-широко публикувани при хора, които са изгубили обществените си връзки. Не можем да се оправим сами.

Да, фабриките са затворени, хората пътуват повече с коли, в сравнение с с рейсове, и вървят по-рядко на кино заради YouTube. Всички тези промени обаче не могат да обяснят сами по себе си скоростта на нашия обществен колапс. Тези структурни промени са придружени от една идеология, която отхвърля живота, провокира и окуражава публичната ни изолираност. Войната на всеки против всеки – с други думи, конкуренцията и индивидуализмът – е религията на нашето време и тя е подкрепена с една митология на самотни рейнджъри, еднолични търговци, самоинициативни персони и самоиздигнали се мъже и дами, които реализират всичко сами. За най-социалното създание, което не може да просперира без обич, няма такова нещо като общество; само храбър индивидуализъм. Важното е да се печели. Всичко останало е съпътстващи вреди.

Британските деца към този момент не желаят да стават машинисти и медицински сестри – над една пета от тях декларират, че „ просто желаят да бъдат богати “: благосъстоянието и славата са единствените упоритости на 40% от запитаните подрастващи. През юни (2014 г.) държавно изследване разкри, че Англия е европейската столица на самотата. Средностатистическият британец има по-малко другари от останалите европейци и познава по-зле (или не познава) съседите си. Но кой би се изненадал, в случай че хората на всички места са насърчавани да се борят като улични кучета за кофа боклук?

Като едно от отраженията на тази смяна, езикът също се променя. Във Англия най-острата засегнатост е „ загубеняк “. Вече не приказваме за хора. Днес ги назоваваме персони и физически лица. Тези отчуждаващи и атомизиращи термини са станали толкоз необятно публикувани, че даже благотворителните организации, които се борят със самотата, ги употребяват, с цел да опишат двукраките същества, известни преди като индивиди. Едва ли можем да приключим изречение, без то да стане персонално. Лично аз (за да се разгранича от манекена на един вентрилоквист*) избирам персонални другари пред безличната вариация и персонални движимости пред движимостите от този тип, който не принадлежи на мен. Това, несъмнено, е единствено персоналното ми желание, познато още като желанието ми.

Една от трагичните последствия на самотата е, че в търсенето на разтуха хората се обръщат към тв приемниците си: около 40% от възрастните хора декларират, че едноокият господ е тяхната съществена компания. Това самолечение утежнява болестта. Изследване, извършено от икономисти в Университета на Милано, акцентира, че малкия екран предизвиква възприятието за конкуренция и доста укрепва парадокса на приходите и щастието – фактът, че с покачването на националните приходи не се повишава и удовлетвореността на хората.

Стремежът за повече и повече, който се повишава с увеличението на приходите, прави крайната точка на задоволство недостижима цел. Изследователите откриват, че хората, които гледат доста телевизия, са по-малко удовлетворени от избрани приходи, в сравнение с тези, които гледат телевизия рядко. Телевизията форсира хедонистичната пътека за тичане и ни принуждава да се стремим с от ден на ден сили да поддържаме същото равнище на задоволеност. Само се замислете за безкрайните излъчвания за търгове, сериали за бизнесмени и безкрайните форми на кариерна конкуренция, които медиите насърчават; за манията за популярност и благосъстояние и проникващото възприятие (докато гледате телевизия), че животът е някъде другаде, а не там, където вие сте, и ще разберете за какво е по този начин.

Та какъв е смисълът? Какво печелим от тази война на всички против всички? Конкуренцията предизвиква растежа, само че растежът към този момент не ни прави по-богати. Наскоро бяха оповестени данни, съгласно които въпреки че приходите на шефовете на компании през последната година са се нараснали приблизително с над 20%, приходите на служащите в действително съответствие са спаднали. Шефовете изкарват – извинете ме, взимат – 120 пъти повече от средностатистическия служащ на цялостен работен ден. (През 2000 година те взимат приблизително 47 пъти повече.) Дори конкуренцията да ни правеше по-богати обаче, тя нямаше да ни прави по-щастливи, защото удовлетворението от покачването на прихода би било подкопано от нейното ожесточаващо влияние.

Най-богатият 1% от популацията на Земята има 48% от международното благосъстояние, само че даже неговите представители не са щастливи. Според извършено от Бостънския колеж социологическо изследване на хора със междинен личен капитал от 78 милиона $, милионерите също са жертва на мощно безпокойствие, незадоволство и самотност. Много от запитаните участници в изследването са декларирали, че се усещат финансово несигурни: те имат вяра, че се нуждаят приблизително от 25% повече пари, с цел да бъдат спокойни. (И в случай че ги имат? Без подозрение ще им трябват още 25%.) Един участник в анкетата е споделил, че няма да му олекне, до момента в който не има един милиард $ в банковата си сметка.

В името на това ние раздираме естествения свят на части, унищожаваме нужните ни за живот условия и предаваме свободите и вероятностите си за доволство на един настойчив, разединяващ и безрадостен хедонизъм, в който – защото сме изконсумирали всичко друго – започваме да се плячкосваме един другиго.

В името на това ние разрушихме същността на човечеството: нашата съгласуваност.

Да, има умни и занимателни начинания, проведени от благотворителни организации за изолираните възрастни хора. Но в случай че желаеме да пречупим този цикъл и да се съберем още веднъж, ние трябва да се надигнем против наложената ни система, която прояжда нашия свят от вътрешната страна.

Предхождащото обществото естествено положение на Хобс е мит. Но ние навлизаме в едно пост-социално положение, което предците ни биха помислили за невероятно. Животът ни става противен, безсърдечен и дълъг.

Превод: Момчил Вачев – Memoria de futuro

* Джордж Монбиo е английски публицист, прочут със своята интензивност в политиката и екологията. Автор е на бестселърите „ Ерата на единодушието: манифест за нов международен ред “ и „ Пленената страна: корпоративното завладяване на Англия “. Монбиo има своя седмична колонка в „ Гардиън “.

* Вентрилоквист – лице, умеещо да приказва, като не мърда, или съвсем не мърда устните си.

Източник:
Снимка: wallpart.com, rspb.org.uk